Заваряване

газокислородно заваряване, заваряване в инертна/активна газова средаЗаваряването представлява процес, при който се получава т.н. „монополитно съединение“, от заварявани части. Между тях пък се получават т.н. „атомно-молекулни“ връзки, които осигуряват непрекъснатост на структура в зона на заваръчен шеф. За получаването на въпросното монополитно съединение е нужно да бъдат активирани съединявани повърхности. Тоест, да се приведат техни атоми, а също и молекули в активно състояние. От това следва, че за да бъде осъществена връзка между дадените части, които са заварявани е необходимо определено количество енергия. За процеса по заваряване се използват всички видове (познати) енергия. Що се отнася до енергийното въздействие, то може да се осъществи чрез т.н. „нагряване“ (термична активация), което чрез т.н. „еластично-пластична“ деформация, известна още като механична активация, електронното облъчване и още множество други видове енергийни въздействия. Отнасяйки се за видът, интензивността на въведената енергия, а също така и характерът на нейното преобразуване са едни от главните фактори или може би единствените главни фактори, които могат да определят т.н. „заваръчен“ процес. Според вида на енергията, която се използва, т.н. заваръчни процеси се делят още на процеси използващи топлинна енергия, такива, които използват механичната енергия и процеси, които използват термо-механичната енергия.
Интересен факт е, че според проучвания, първите сведения за т.н. „неразглобяемо съединяване“ на някакви метални части датират още от древността – отпреди близо 30 века. Тогавашната техника е известна още като т.н. „ковашко заваряване“.  Доста дълго време, огънят е бил единственият начин, чрез който заваряването е било възможно, тъй като чрез него се е осъществявало и нагряване, необходимо за направата на т.н. ковашко заваряване. Доста по-късно – по време на Ренесанса се появява и спояване на мек и твърд припой.